- Последвай ме, промълви той и се отправи към стара постройка, която едва се открояваше сред гъстата растителност, отпадъците и всички останали неща с които хората белязаха Земята преди много време.  След около 10 мин. безмълвен ход пристигнахме до полу-разрушеното здание; смрадта и мръсотията бяха непоносими, а когато вдигнах глава нагоре видях огромно количество изсушени мъртви животни.  – За зимата – подхили се странникът, след което ме увери, че определено не живее на това място, нито смята да похапне от разлагащите се трупове на малките гризачи. Обясни ми, че във времена като тези е хубаво да имаш подобен „камуфлаж”, тъй като никога не се знае кой и какво може да дойде за вечеря. Заобиколихме сградата и се насочихме към 1 огромен храст, който за мое учудване се оказа входът към истинското убежище на скиталеца. Тесните мрачни стълби към влажното подземие ме изпълваха с доста противоречиви чувства, но въпреки здравия си разум, реших да продължа надолу към тъмнината. Изведнъж плъха скочи от рамото на господаря си, изчезна за секунда, след което изглежда задейства странен механизъм, който ярко освети долното помещение – огромна стая, пълна с всевъжможни вехтории, събирани с години, няколко изтърбушени дюшека, прашно бюро и купища книги. Именно книгите привлякоха вниманието ми, странникът забеляза, усмихна се отново съвсем непринудено и ми обясни, че старите писания са единственото нещо, което му напомня за някогашния свят на хората, нещото което го тласка да продължава да съществува и пази искрицата в сърцето му. След разказа си, лицето му се промени, навъсените вежди и изпитателния поглед го издаваха, аз бях събудил съмнения още с появяването си. Преди да успея да реагирам ме сграбчи с огромните си ръце и ме притисна сълно до стената: - Мисля, че криеш нещо приятелю, познавам хората от доста дълго време и те уверявам, че определено не си попаднал тук съвсем случайно!!!.  Дрезгавият му грас, примесен с ръмженето на черното куче ме накараха да треперя като малко дете. Преглътнах няколко пъти, студената пот по челото ми се стичаше на малки струйки и издаваше още повече страха ми – бях разобличен. Изпаднал в безизходица започнах да говоря:  - Виж, наистина е така...не съм тук по случайност, всъщност ме наеха за това. Думите ми се отразиха мигновенно върху лицето на скитника, той бързо присви очи, опитвайки се да ме разпознае. С треперещ глас продължих историята си: - Изпратиха ме при теб...изпратиха ме да те следя и да науча привичките ти...казаха ми,че си се отказал от всичко човешко, напуснал си света на хората и си избрал живота в сянка...Но това няма значение – има значение факта, че ме изпратиха хора, които те обичат, които искат да се върнеш и да бъдеш какъвто си бил преди.

 - Времето няма да се върне назад и аз никога няма да бъда същият като преди! – изкрещя в лицето ми скитникът.  – Върни се назабавно, откъдето си дошъл преди да съм счупил тънкото ти вратле или да оставя някой от приятелите ми да го направи, при което погледна черното куче и плъха, които бяха не по-малко враждебни от господаря си в момента. – Не, не почакай – има и още нещо – едвам промълвих...Нося нещо за теб! С треперещи ръце му подадох малката черна кутийка, която съхранявах от години.  Изражението на странника се промени за секунди, в широко отворените му очи видях искрица надежда, той бавно протегна ръка, внимателно взе малката кутийка и ме погледна изпитателно:  - Това е последната нали? Истинската?! – Да, отвърнах аз – търсих те в продължение на четири години и ето...вече е при теб... – Това дава обяснение на много неща, промълви тъмната фигура, продължавайки да се взира в малката черна кутийка, която изглеждаше толкова обикновенна и безполезна.

 - Искам да ти задам последен въпрос, преди да си тръгна – плахо прошепнах аз...Защо е толкова ценен за теб подобен предмет? Думите ми предизвикаха смях у скитника:  - Ела с мен, ще ти покажа за какво служи! – поехме по тесен, тъмен коридор, осеян с паяжини, който водеше до странна стаичка, пълна с внимателно подредени чудати предмети. – Не предметите са важни, приятелю, а смисъла, който влагаме  в тях, започна странникът...Преди години хората си мислеха, че вещите са техни роби, създадени да служат, да направят живота ни по-лесен, но постепенно ние станахме роби на вещите си – искахме повече, никога не ни бяха достатъчни – искахме по-нови, по-искрящи и постепенно, заслепени от алчност се самозабравихме, забравихме какъв  е смисъла на живота и вложихме целия си интелект, сили и знания, за да се самоунищожим; разрушихме всичко което човечеството е градило в продължение на хиляди години. Ето заради това – за една малка черна кутийка! – Все още не разбирам защо точно заради нея, несигурно прошепнах аз. – Трябва да се научиш да гледаш правилно, човече – ти, както и всички останали хора гледате, но не виждате. Всички предмети, които виждаш в тази стая всъщност не съществуват – те са плод на въображението на хилядите хора, които дадоха живота си за тях. Несигурност, страх, омраза, болка...Затова съм ги скрил в тази стая, на края на света – всички тези чувства ще си отидат заедно с мен...искам хората да започнат начисто, искам света да бъде възроден по-добър, лишен от всички ужасни неща...

-Но как би могъл да направиш това, та ти си просто човек, като всички останали – възмутих се аз, - Или се мислиш за Господ? Думите ми отново предизвикаха смях у скитника, който бързо ме прекъсна:  - Наистина си нямаш представа колко необятна е силата на мисълта, но и така е по-добре за теб, защото не би искал да носиш подобно бреме, не го пожелавам и на най-големия си враг. Аз бях избран преди време да служа на хората, да направя света едно по-добро място – и най-важното – да накарам хората наистина да повярват в добротата, но се провалих...Знаеш ли защо? – Защото дори у най-доброто и чисто създание се крие малко черно зрънце, разяждащо го отвътре, замъглявайки мислите му...обгръщащо го с тъмнина. Затова преди много години спрях да търся добротата у лошите хора, а се опитвах да извлека злото от добрите, да го изуча и да му намеря противодействие. Именно в тази невзрачна черна кутийка, пазя всички порочни чувства, които съм извлякал през годините – един имагинерен затвор за чувства – това е тя. Трябва да ти призная нещо, което се опасявам,че доста ще те озадачи. Всичко което си видял досега, през целия си живот, както и тук всъщност не е реално, това са само проекции, плод на болното ни въображение, неща в които вярваме, правещо ги истински за нас. Ще ми отвърнеш, къде тогава са усета, чувствата, емоциите, които ни свързват с тези предмети, какъв е смисълът на свят, изграден от мечти, от илюзии? Този свят, приятелю ни поддържа живи, а не онзи, когото познаваш ти – наречи го „реалния”. Именно затова се отказах преди много години от него и изградих свой собствен, такъв, какъвто го искам – чист, сложен, с уникални проекции и атмосфера...Моят свят...Вече можеш да си вървиш...помисли си внимателно над думите ми и сам прецени, кое е по-важно за теб...кутийката или идеята за нея.

            Безмълвен се отправих към малкия светъл изход, черното куче и плъха, толкова живи и реални, сега бяха просто малки неподвижни статуйки върху прашнота бюро...Реално ли е това...или е сън? Имаше ли смисъл в думите на тъмния странник? Жаркото слънце ме заслепи и за миг закрих очите си, за да се предпазя от силните лъчи. Отместих ръката си и инстинктивно погледнах назад, сърцето ми се сви за миг, намирах се в огромна пустиня. От моя странен събеседник, старата сграда и гъстите храсти не беше останал и помен...Усмихнах се замислено и се отправих към нови хоризонти на съзнанието си...